Поръчах първия барф в деня, в който чух диагнозата "тумор в мозъка". Моята Люшка с тумор в мозъка. Дотогава бях чела нещо за някакво сурово месо, за някакви "скъпи" американски диети, но това беше първото, за което се сетих в онзи момент. Трябваше да направя нещо, бързо, спешно. Лекарите я отписаха, а аз исках да отложа момента. Исках тя да е с нас, щастлива, колкото се може повече. Така внезапно и трите кучета у дома станаха барфаджии, без никакви прелюдии и подготовка. Никой не възрази, чиниите се облизваха до блясък, никакви видими здравословни промени за добро или зло. Улисана в състоянието на Люшка, мина доста време докато забележа, че в една торбичка вече мога да събера 2-3 сутрешни реколти, водата от купата не се лочи с литри, а космите по дивана мистериозно са изчезнали. Люшка не стана по-добре, но спря да се влошава. Тя живя с нас още година. Батковците й Ненко (8) и Артьом (11) - повече от две години на барф - са в разцвета на силите си - бели зъби, лъскава козина, енергия колкото искаш. Любимата награда равна на парче сушено месце е червена чушка или розичка броколи. Успях да облъча други "съкучници" за барф, защото ако има някой, който наистина заслужава да живее най-дълго здрав и щастлив, това са кучетата. А в онзи пръв момент без да мисля съм взела най-правилното решение.